|
||
|
|
|
|
|
Гора.
На ринга излязоха Доброто и Злото.
Глад! ? Гад! ? Ад! ? А!
Имаме земя.
Велосипедът отива към пропастта.
Излитаме.
Тишина.
Килия.
Въпроси: Какво нещо е животът? Защо аз …, а тя…? После защо аз…, а тя …? Защо …? Защо тя …, а аз …? Защо когато тя …, аз …? И когато тя …, аз …? И обратното. Защо …? Съдба ли е било аз …, а тя …? Или просто по някаква случайност аз …, а тя? И защо аз не …, а тя не …? А когато аз …, а тя …, какво е било това? А ако аз не …, тя щеше ли да …? И защо тя …, а аз не …? И изобщо защо…? Да животът е …
Колко ли е часът?… Тц, тц, тц, ни да станеш, ни да заспиш отново… И вчера се събудих по същото време… Много бира пих снощи… Пак пари… И тия комари… Не измислиха нещо да ги премахнат, ей!… Ама иначе им дай да говорят по телевизията – това премахнали, онова премахнали… Довечера ще се изкъпя и ще си сменя чаршафа. Ох, и тази зима да издържи, догодина ще отида при Петрович да ми го закарпи… Не, няма да го пера, само ще го обърна, че от много пране… Не, не е от прането, много се въртя, докато заспя… Има хора заспиват бързо, с един чаршав изкарват двайсетина години… И тази зима … Пък догодина ще отида при Петрович да ми го закърпи… Да ми го зашие… Пари ще събера. Намислил съм една работа … Само да стане … Значи, ще накарам Хлапето да изпочути всичките прозорци по света, а аз ще минавам след него уж най-случайно в ролята на стъклар… Хи-хи-хи!… А мога да отида и в Академията. Да позирам!… Кой ли не се е учил да рисува на мене? …Най-обичам да ме рисуват как ям на нивата. Топла пита, сирене, домати и чушки. А по-известните художници ми дават и чесън… Но ако професорът ме изправи до стената да държа пок онова проклето кормило на историята – ще откажа. Пришки ми излязоха от това кормило!… И не мога до позирам все ухилен като малоумен… Има обаче там една студентка… Тя ако ми каже да хвана кормилото!… Ех!… Ако рече да ме рисува голо тяло?!… Ех, мамо, ще види тя!… Бре, това време като че ли съвсем е спряло… Хеопсовата пирамида като строихме, ни вдигаха в тъмни зори, сега ние сами се вдигаме… Докато пресасяхме надолу-нагоре онези каменни блокове, колко винтчета и зъбни колелца излязоха от строя… Като се обърна назад и погледна пирамидата, веднага ме обзема отново онзи метален вкус в устата… Все пак тогава имаше ред! Другарите ми още носят снимката на фараона в портмонето си… Поне да жумя, да си почиват очите ми… Утре, не, то вече е днес… ме чакат осем часа пред компютъра… А и вечерта трябва да гледам по телевизията единайста серия… Ще си взема пак три бирички, ще си ги сложа в хладилничето, пък ако ще да ставам през нощта и пет пъти… Така де, и аз съм човек!… Ако утре, не дай си боже… Никой няма да си спомни за мене… Никой! Сигурен съм, толкова пъти съм умирал, господи, толкова пъти!… И от старост, и от болест, и от куршуми, и от атомни бомби... То не беше една война, то не беше един мир… Горкият аз!… Не, няма от какво да се оплаквам: такъв е животът, такава е смъртта… Горе главата!… Отиди на паметника на незнайния човек и си поднеси цветя!
Днес времето ще бъде хубаво… Ще се събуя бос, може да си изрежа и ноктите на краката… Обичам да си изрязвам ноктите, а също и да си изтръгвам петите, изобщо, падам си по удоволствията, които ми предлага животът… Не съм от тия, дето вярват в прераждането, и когато времето е хубаво, не пропускам да се събуя бос или пък да си изрежа ноктите… Не мога да разбера тези, които са преди мене, нито онези, които са след мене, и това ме кара да се чувствам малко самотен. Но само когато времето е лошо. Оправи ли се времето – аз съм на седмото небе!… Там сякаш става нещо?!…Нищо особено – някой се опитал да премине пред другите, и те са го стъпкали… Виж, тези пътешественици си вървят на мястото и са си доволни. Единият вече е изминал разстоянието до Будапеща и съобщава на майка си, че е пристигнал благополучно, а на другия му остават още десетина километра, за да стигне до Париж… Щастливци!!! Какво предлагате?…А, семки!… Дайте ми едно пакетче… Благодаря! Но как стигнахте до тук?… Ей, другарю!… Застана пред мене и вече не ме чува… Значи, ако бях семкаджия, кой знае колко напред щях да стигна!… Итересно, от време на време ме обхващат разни амбиции… А този човечец е забил глава в някаква книга, сякаш опашката изобщо не го интересува… Някой не е издържал и му е счупил очилата… Да, много се изнервиха хората от това чакане и поведението им станасъвсем непредсказуемо… Напоследък,гледам, са започнали да си отглеждат птици в клетки. Действало успокоително… Иначе жизнените им процеси си протичат нормално. Ако ти се напълнят краката с кръв – заставаш на глава, ако ти се напълни главата – заставаш отново на крака, после отново на глава, изобщо жизнените ни процеси протичат нормално… Ох, пак трябва да се обръщам кръгом!… Интересно, днес какво ли се чака?… Никога не съм могъл да разбера какво се чака – днес едно, утре друго, тази година едно, догодина друго… Не че ме интересува чак толкова, аз не очаквам нищо, но хубаво би било да се дава все пак някаква информация… ех, какво слънчице напече!… Ох, с такова удоволствие ще се събуя бос и ще си изрежа ноктите!… Пък ако си изтържа и петите!… Тухла. - Ние сме били пръст. Нас са ни тъпкали свине и говеда.
Земя, треви, животни, хора, хляб, къщи, картини, памитници, небе,
звезди. От векове стоя зад тази картина и прокарах паяжини до всичко,
което може да се види на нея. Задачата ми сега е да обвържа
в паяжината си нещата, които не могат да се видят. Повечето мушици
излизат оттам.
Огледало, облепено с изрязани с бръснач портрети от вестници,
служили известно време като модели за мустаци и прически. Явно съм попаднал при добър бръснар – по чаршафа, който наместиха около врата ми, няма следи от кръв. Хора всякакви, защо да няма и добри бръснари. Въприки че бялата престилка създава лъжливо впечатление, изглежда по-скоро дебел, отколкото слаб. Чел съм, че дебелите хора са добри… Или съм го учил?… Ей тук, зад ушите малко я намалете, ще му кажа, и ей тук, само малко зад врата, ще му кажа… Не, ще го обидя. Ще си помисли, че го смятам за некадърник, за човек, който не знае какво трябва да прави. И ще ме направи на нищо. Пък и не чух гражданина, който беше тук преди мене, да каже как иска да бъде подстриган. Но като стана от стола, имаше вид на доволен. И бакшиш остави. Сигурно в тази бръснарница редът е такъв: не искаш нищо, имаш вид на доволен и оставяш бакшиш… Защо ли не му дам бакшиша предварително?… Не, ще го изтълкува като подкуп, а това вече е нарушение на реда… Мога да го подкупя само с доверие. С доверие можеш да подкупиш и онзи, когото не можеш да подкупиш с пари. Това съм го чел… Или съм го учил?… Трябва само да се успокоя, да му дам да се разбере, че съвсем доброволно, с огромно желание съм поверил главата си в неговите ръце… Ами то това му е пределно ясно. Беше време, когато до бръснарския стол ни докарваха милиционери, беше време, когато до бръснарския стол ни водеха активисти, но сега е друго. Сега човек тръгва към бръснарския стол напълно съзнателно, сега има и опашки пред бръснарските столове и всеки се стреми да тикне главата си в ръцете на бръснаря. Само дето по създадения през годините условен рефлекс, след като му сложат чаршафа около врата, започва да се изпотява… Добре, че се паднах на дебел бръснар, дебелите хора разбират от изпотяване… Усмихва се… Спомнил си е нещо хубаво и се усмихва… Човек, който има памет, не може да не уважава главата на чевека. Това чел ли съм го, учил ли съм го? Забравил съм… Ех, ако ей тук, зад ушите само малко я намали, и ей тук, само малко зад врата … - по-щастлив човек от мен нямя да има!… Господи, защо се получава така, че се подстригвам не както аз искам, а както иска бръснарят? Къде сгреших, с какво го предизвиках? Ето, и главата съм си навел, и врата съм си изпънал силно напред, и не мърдам, потта си не смея да избърша… Има някаква много важна, много секретна причина, поради която бръснарите постъпват така с нас, другояче не мога да си го обясня. Мисля си дори, че както художника има свободата да ме нарисува по свой вкус, така и бръснарят има свободата да ме подстриже, остриже или обръсне по свой вкус. И дали ще ми остави път в главата, дали ще ме фризира, дали ще ме пореже – това е чисто негова работа и мене изобщо не трябва да ме засяга. Мисля си дори кой стои по-високо в обществената йерархия – художникът или бръснарят. Мисля си дори, когато дойде време красотата да спасява света, при кого ще бъде отведен човекът – при художника или при бръснаря?… Гледам се в огледалото и не мога да се позная… Значи бръснарят си е свършил добре работата… Кой е следващият?
Тази страница е бяла! |