Иван Кулеков - "Шъ съ оправим"

 

Страница девета

 

 

Към началната страница
Към предишната страница
Към следващата страница


 

Гора.
Къде е началото й не знам.
Краят й е в брадвата, която нося.

 

На ринга излязоха Доброто и Злото.
Хората заложиха на Злото.
То победи.
Хората спечелиха.

 

Глад! ? Гад! ? Ад! ? А!

 

Имаме земя.
Имаме вода.
И си правим кал.

 

Велосипедът отива към пропастта.
Краката ми въртят педалите.
Ръцете ми направляват кормилото.
Мозъкът ми се бунтува.
ЗДРАВИЯТ РАЗУМ ЩЕ ПОБЕДИ!

 

Излитаме.
Нагоре.
Нагоре.
Нагоре.
Космос.
Безтегловност.
Търсим земя.

 

Тишина.
Чувам часовника, отмерва времето.
Чупя часовника.
Тишина.
Чувам сърцето, отмерва времето.

 

Килия.
Решетки.
Осъдени на ръждясване.

 


Купете си цветя.
Поставете ги в чаша с вода.
И забравете, че са купени.


Оцениха ме.
И аз се продадох.

Въпроси:
Какво е светът?
Какво е човекът?
Какво е животът?
Какво е смъртта?
Какво е любовта?
Какво е щастието?
Отговори:
Въпросите са вечни.
Отговорите са преходни.

Какво нещо е животът? Защо аз …, а тя…? После защо аз…, а тя …? Защо …? Защо тя …, а аз …? Защо когато тя …, аз …? И когато тя …, аз …? И обратното. Защо …? Съдба ли е било аз …, а тя …? Или просто по някаква случайност аз …, а тя? И защо аз не …, а тя не …? А когато аз …, а тя …, какво е било това? А ако аз не …, тя щеше ли да …? И защо тя …, а аз не …? И изобщо защо…? Да животът е …


Малкият човек…
Човек като човек.
В сравнение с нещата, които прави,
изглежда малък.

 

Колко ли е часът?… Тц, тц, тц, ни да станеш, ни да заспиш отново… И вчера се събудих по същото време… Много бира пих снощи… Пак пари… И тия комари… Не измислиха нещо да ги премахнат, ей!… Ама иначе им дай да говорят по телевизията – това премахнали, онова премахнали… Довечера ще се изкъпя и ще си сменя чаршафа. Ох, и тази зима да издържи, догодина ще отида при Петрович да ми го закарпи… Не, няма да го пера, само ще го обърна, че от много пране… Не, не е от прането, много се въртя, докато заспя… Има хора заспиват бързо, с един чаршав изкарват двайсетина години… И тази зима … Пък догодина ще отида при Петрович да ми го закърпи… Да ми го зашие… Пари ще събера. Намислил съм една работа … Само да стане … Значи, ще накарам Хлапето да изпочути всичките прозорци по света, а аз ще минавам след него уж най-случайно в ролята на стъклар… Хи-хи-хи!… А мога да отида и в Академията. Да позирам!… Кой ли не се е учил да рисува на мене? …Най-обичам да ме рисуват как ям на нивата. Топла пита, сирене, домати и чушки. А по-известните художници ми дават и чесън… Но ако професорът ме изправи до стената да държа пок онова проклето кормило на историята – ще откажа. Пришки ми излязоха от това кормило!… И не мога до позирам все ухилен като малоумен… Има обаче там една студентка… Тя ако ми каже да хвана кормилото!… Ех!… Ако рече да ме рисува голо тяло?!… Ех, мамо, ще види тя!… Бре, това време като че ли съвсем е спряло… Хеопсовата пирамида като строихме, ни вдигаха в тъмни зори, сега ние сами се вдигаме… Докато пресасяхме надолу-нагоре онези каменни блокове, колко винтчета и зъбни колелца излязоха от строя… Като се обърна назад и погледна пирамидата, веднага ме обзема отново онзи метален вкус в устата… Все пак тогава имаше ред! Другарите ми още носят снимката на фараона в портмонето си… Поне да жумя, да си почиват очите ми… Утре, не, то вече е днес… ме чакат осем часа пред компютъра… А и вечерта трябва да гледам по телевизията единайста серия… Ще си взема пак три бирички, ще си ги сложа в хладилничето, пък ако ще да ставам през нощта и пет пъти… Така де, и аз съм човек!… Ако утре, не дай си боже… Никой няма да си спомни за мене… Никой! Сигурен съм, толкова пъти съм умирал, господи, толкова пъти!… И от старост, и от болест, и от куршуми, и от атомни бомби... То не беше една война, то не беше един мир… Горкият аз!… Не, няма от какво да се оплаквам: такъв е животът, такава е смъртта… Горе главата!… Отиди на паметника на незнайния човек и си поднеси цветя!


Подредени един зад друг,
или разделени от железобетонни стени
на домовете си,
отворили широко прозорците,
за да сменят мръсната надежда,
опаковани вйв вестници от вчеря и утре,
с ръце стегнати в часовници,
които намотат и размотават
нервите им,
за да убият времето,
те трябва само да чакат
на една опашка,
образуваща кръг.

 

Днес времето ще бъде хубаво… Ще се събуя бос, може да си изрежа и ноктите на краката… Обичам да си изрязвам ноктите, а също и да си изтръгвам петите, изобщо, падам си по удоволствията, които ми предлага животът… Не съм от тия, дето вярват в прераждането, и когато времето е хубаво, не пропускам да се събуя бос или пък да си изрежа ноктите… Не мога да разбера тези, които са преди мене, нито онези, които са след мене, и това ме кара да се чувствам малко самотен. Но само когато времето е лошо. Оправи ли се времето – аз съм на седмото небе!… Там сякаш става нещо?!…Нищо особено – някой се опитал да премине пред другите, и те са го стъпкали… Виж, тези пътешественици си вървят на мястото и са си доволни. Единият вече е изминал разстоянието до Будапеща и съобщава на майка си, че е пристигнал благополучно, а на другия му остават още десетина километра, за да стигне до Париж… Щастливци!!! Какво предлагате?…А, семки!… Дайте ми едно пакетче… Благодаря! Но как стигнахте до тук?… Ей, другарю!… Застана пред мене и вече не ме чува… Значи, ако бях семкаджия, кой знае колко напред щях да стигна!… Итересно, от време на време ме обхващат разни амбиции… А този човечец е забил глава в някаква книга, сякаш опашката изобщо не го интересува… Някой не е издържал и му е счупил очилата… Да, много се изнервиха хората от това чакане и поведението им станасъвсем непредсказуемо… Напоследък,гледам, са започнали да си отглеждат птици в клетки. Действало успокоително… Иначе жизнените им процеси си протичат нормално. Ако ти се напълнят краката с кръв – заставаш на глава, ако ти се напълни главата – заставаш отново на крака, после отново на глава, изобщо жизнените ни процеси протичат нормално… Ох, пак трябва да се обръщам кръгом!… Интересно, днес какво ли се чака?… Никога не съм могъл да разбера какво се чака – днес едно, утре друго, тази година едно, догодина друго… Не че ме интересува чак толкова, аз не очаквам нищо, но хубаво би било да се дава все пак някаква информация… ех, какво слънчице напече!… Ох, с такова удоволствие ще се събуя бос и ще си изрежа ноктите!… Пък ако си изтържа и петите!…


Тухла.
30 х14 х7.
Има нещо загадъчно в тази простота.
На човек му се иска да я разбере.
До тухлата тухла, до тухлата тухла,до тухлата тухла …
Стена.
На човек му се иска да я разбие.

- Ние сме били пръст. Нас са ни тъпкали свине и говеда.
- Тухларната ни направи тухли. Там се формовахме, там се пресовахме, там се изпекохме.
- Всички носим и пазим печата на тухларната. Той е нашият знак за качество.
- На счупена тухла такъв знак не може да се види.
- И в дъжд, и в пек, и в лоши, и в хубави времена ние не променяме дарените ни от тухларната размери.
- И след сто години ние сме такива, каквито сме били – 30х14х7. От нас винаги може да се построи стена. И всяка тухла практически може да бъде поставена на всяко място в стената-
- Това, което ни разделя, е това, което ни свързва.
- Това е калта.
- Ние се просмукваме в калта, калта се просмуква в нас!
- В последно време се опитват да ни съединят с хоросан, но хоросанът, както и да го забъркват, си остава чужд на нашата природа.
- Вековете са доказали, че нищо не споява така здраво тухлите в една стена, както калта. Историята познава случаи, когато хора, покорили планини, са си разбивали главите в стени от кал.
- Историята познава и случаи, когато не хората са си разбивали главите в стените, а самите стени са разбивали главите на хората.
- Хубаво нещо е историята.
- В случай и тя може да се използва като свързващ материал.
- Ние сме решително против прозорцитеи вратите! Те, както ни учи историята, нанасят тежки рани в стените, които изграждаме.
- Няма какво толкова да се гледа, няма какво толкова да се преминава!
- Стените не се строят, за да пропускат, а да спират!
- Стените не се строят заради вратите и прозорците, а заради себе си!
- Защото, ако ни задруса…
- Както ни учи историята…
- От стени, в които е имало врати и прозорци, не остава тухла върху тухла.
- Не, ние пръст сме били – пръст няма да станем!
- Ей, човеко, на тебе говорим!
- Къде отиваш, ей, човеко!?!
- Стой!… Стой!
- Стой!…
- Сто-ооой!
- А!
- Просто нещастен случай!…


 

Земя, треви, животни, хора, хляб, къщи, картини, памитници, небе, звезди.
И един паяк, който свързва всичко това. Зад картината.

От векове стоя зад тази картина и прокарах паяжини до всичко, което може да се види на нея. Задачата ми сега  е да обвържа в паяжината си нещата, които не могат да се видят. Повечето мушици излизат оттам.
Мушиците са вредни, защото ги унищожавам. Ако не ги унищожавах, нямаше да бъдат толкова вредни, разбира се. А, да, те са вредни и затова, че летят. Аз съм полезен заради това, че унищожавам вредните мушици. И за да ставам все по полезен, все повече мушици трябва да унищожавам. А за да унищожавам все повече мушици, все повече трябва да разширявам своята паяжина. А за да разширявам все повече своята паяжина, трябва да обхвана в нея и нещата, които не се виждат.
Както виждате, при мен всичко е подчинено на желязна логика. Нямаш ли желязна логика – нищо не можеш да оплетеш. Желязната логика стои над логиката, както казвам аз.
(Тази ми мисъл, както и някои мои паяжини, вече са влизли в учебниците по желязна логика за висшите училища.)
Но паяжината не е само суха наука, не, паяжината е преди всичко изкуство. Макар и труднодостъпно, това изкуство заема все повече място в художествените галерии. Там, където има изкуство – има и паяжини, както казвам аз.
(Тази ми мисъл, както и някои мои паяжини, вече са влизли в учебниците по изкуство за висшите училища.)
Макар да съм прекарал безброй безсънни нощи, изпълнен с очакване, моята работа, която всъщност е моят живот, преди всичко е едно удоволствие.
Първо, всички ъгли по света са твои. Можеш да избираш. Лично аз харесвам традиционния прав ъгъл с отклонение плюс-минус 5 градуса. Защото е хубав. По-малките паяци, гледам, ги влече към по-остри ъгли. Какво толкова им харесват, не мога да разбера, но не им се бъркам – където си искат, там да се навират, стига да си вършат работата, т.е. да си гледат живота. Нашата работа е гледай си живота, както се шегувам аз.
(Тази ми шега, както и някои мои паяжини, вече са влизли в учебниците по шегаджийство за висшите училища.)
Второ, актът на творчеството. Съзнанието, че даваш нещо от себе си в прокарването на всяка нишка. Следата, която оставяш след себе си. Това може да го изпита само гений на духа.
И трето, висшето удоволствие от лова. Ах!… След като си изпипал цялата си мрежа до най-малките детайли, не ти оставя нищо друго освен да чакаш сигнала за тревога по някоя от нишките. Всеки сигнал за тревога е една добра вест – както казвам аз.
(Тази ми мисъл, както и някои мои паяжини, вече са влизли в учебниците по военно изкуство за висшите училища.)
После – наблюдаването от близо на тържеството на разума, каквото всъщност се явява всяка паяжина, над хаоса, какъвто всъщност се явява полета на всяка мушица, биенето на главата й в невидимата мрежа, осъзнаването на собствената й нищожност и в края на краищата вредност.
И накрая – обирането на плода, което те изпълва с жизнени сокове за нови победи. Живот!
Единствено трябва да се внимава с вятъра. Ако не се внимава, вятърът може да те отнесе с цялата ти паяжина и всичко. Затова паяжината се прави така, че да не бъде препятствие за вятъра, да може и най-слабият и най-силният вятър свободно да преминава през нея. Овладееш ли и вятъра – други проблеми нямаш, можеш да векуваш.
Има ли някакви въпроси?
Една нишка като че ли потрепва?
Идвам!

 

 

Огледало, облепено с изрязани с бръснач портрети от вестници, служили известно време като модели за мустаци и прически.
Плешив бръснар кьосе в бяла престилка.
Никелирани инструменти, като в операционна.
Бял стол със сплескани от стискане подръчници.
Няколко избелели лозунга за цвят.
Глава, готова за всичко (и за подстригване, и за остригване, и за обръсване), молеща се от нея да не падне косъм.
Разбира се, побеляваща.

Явно съм попаднал при добър бръснар – по чаршафа, който наместиха около врата ми, няма следи от кръв. Хора всякакви, защо да няма и добри бръснари. Въприки че бялата престилка създава лъжливо впечатление, изглежда по-скоро дебел, отколкото слаб. Чел съм, че дебелите хора са добри… Или съм го учил?… Ей тук, зад ушите малко я намалете, ще му кажа, и ей тук, само малко зад врата, ще му кажа… Не, ще го обидя. Ще си помисли, че го смятам за некадърник, за човек, който не знае какво трябва да прави. И ще ме направи на нищо. Пък и не чух гражданина, който беше тук преди мене, да каже как иска да бъде подстриган. Но като стана от стола, имаше вид на доволен. И бакшиш остави. Сигурно в тази бръснарница редът е такъв: не искаш нищо, имаш вид на доволен и оставяш бакшиш… Защо ли не му дам бакшиша предварително?… Не, ще го изтълкува като подкуп, а това вече е нарушение на реда… Мога да го подкупя само с доверие. С доверие можеш да подкупиш и онзи, когото не можеш да подкупиш с пари. Това съм го чел… Или съм го учил?… Трябва само да се успокоя, да му дам да се разбере, че съвсем доброволно, с огромно желание съм поверил главата си в неговите ръце… Ами то това му е пределно ясно. Беше време, когато до бръснарския стол ни докарваха милиционери, беше време, когато до бръснарския стол ни водеха активисти, но сега е друго. Сега човек тръгва към бръснарския стол напълно съзнателно, сега има и опашки пред бръснарските столове и всеки се стреми да тикне главата си в ръцете на бръснаря. Само дето по създадения през годините условен рефлекс, след като му сложат чаршафа около врата, започва да се изпотява… Добре, че се паднах на дебел бръснар, дебелите хора разбират от изпотяване… Усмихва се… Спомнил си е нещо хубаво и се усмихва… Човек, който има памет, не може да не уважава главата на чевека. Това чел ли съм го, учил ли съм го? Забравил съм… Ех, ако ей тук, зад ушите само малко я намали, и ей тук, само малко зад врата … - по-щастлив човек от мен нямя да има!… Господи, защо се получава така, че се подстригвам не както аз искам, а както иска бръснарят? Къде сгреших, с какво го предизвиках? Ето, и главата съм си навел, и врата съм си изпънал силно напред, и не мърдам, потта си не смея да избърша… Има някаква много важна, много секретна причина, поради която бръснарите постъпват така с нас, другояче не мога да си го обясня. Мисля си дори, че както художника има свободата да ме нарисува по свой вкус, така и бръснарят има свободата да ме подстриже, остриже или обръсне по свой вкус. И дали ще ми остави път в главата, дали ще ме фризира, дали ще ме пореже – това е чисто негова работа и мене изобщо не трябва да ме засяга. Мисля си дори кой стои по-високо в обществената йерархия – художникът или бръснарят. Мисля си дори, когато дойде време красотата да спасява света, при кого ще бъде отведен човекът – при художника или при бръснаря?… Гледам се в огледалото и не мога да се позная… Значи бръснарят си е свършил добре работата… Кой е следващият?

 


ВАЖНИ БЕЛЕЖКИ
Да отговоря на дядо какво значи право на избор!

 

Тази страница е бяла!
Иван Кулеков –
Журналист

 Jump to 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 page