Миналото
ми.
Настоящето
ми.
БЪДЕЩЕТО МИ.
Само да ме нахранят, да ме облекат,
да ме обуят, да ми дадат 10 стотинки за баничка, да
успея да се кача в автобуса, да се помоля пред портрета
на стената, да си кажа стихотворението за дружбата,
да скоча 2 метра в чест на празника, да съобщя на другарката
отрядна, че приятелите ми слушат опасна музика, да се
острижа, да измия краката на другаря ефрейтор, да напиша
на майка писмо, в което да я уверя, че ще дам живота
си за другаря младши сержант, да обръсна мустаците на
портрета на стената, да скоча 5 метра в чест на празника,
да се наредя на опашката, да изтъкна пред изпитната
комисия, че съм исторически щастлив, да не искам да
ям, да не искам да се облека, да не искам да се обуя,
да си взема 30 стотинки за баничка, да успея да се кача
в трамвая, да нарисувам нов портрет за стената, да напиша
дипломна работа за дружбата, да не се срещам с чужденци,
да скоча 8 метра в чест на празника, да работя за наказание,
да си получа аванса, да се наям, да се облека, да се
обуя, да си взема 40 стотинки за баничка, да се наредя
на опашката, да работя за компенсиране на загубите,
причинени от управленския апарат, да скоча 12 метра
в чест на празника, да работя за наказание да си получа
заплатата, да нахраня, да облека, да обуя детето си
да му дам 70 стотинки за баничка, да се наредя на опашката,
да скоча 100 метра в чест на празника, да работя за
компенсиране на загубите, причинени от управленския
апарат, да си получа аванса, да спестя за храна, да
спестя за облекло, да спестя за обувки, да си взема
2 лева за баничка, да се наредя на опашката, да си получа
пенсията, да си взема 10 лева за баничка, да се наредя
на опашката, да си получа пенсията, да си взема пенсията
за баничка, да сваля портрета от стената, да се наредя
на опашката, да успея да си взема въздух и …
Мила майко,
Какво да ти напиша? Вчера с добри
другари ходих на екскурзия до Витоша. Момичета и особено
софиянки между нас нямаше. Бях си взел вълнения пуловер,
който ми изплете за рождения ден, и когато седнах да
си почина, макар че не бях изпотен, го облякох. Разбира
се не седнах направо на голата земя, а си постлах клонки
и шума. По време на екскурзията намерихме една кутия
“Кент” и кибрит, оставени от лоши хора, вероятно западни
туристи, и ги предадохме на органите на народната милиция.
Като се връщахме от планината с рейса, отстъпихме местата
си на по-възрастните от нас, а те ни попитаха какви
са родителите ни, че така добре са ни възпитали. Аз
отговорих, че родителите ми са обикновени хора и те
рекоха: “Браво на такива родители!” Друго какво да ти
пиша? Храня се най-редовно, от храна пари не пестя.
Миналия месец наддадох килограм и триста. Кръвното ми
налягане е нормално – 120 на 80. Захар в урината си
нямам. А, щях да забравя, когато спя, ако усетя, че
съм се отвил, ставам, завивам се и пак заспивам. Така
че бъди спокойна, аз съм вече голям и знам какво трябва
да правя в този живот.
Целувам те!
Тази история няма нищо общо
с действителността. Или действителността няма нищо общо
с тази история. Не знам. Може би всичко е една художествена
измислица – не само историята, но и действителността
Какъв объркан увод за една толкова проста история –
сякаш искам да разкривам някаква историческа истина,
която до този момент е била историческа лъжа. Или пък
нещо друго …
Правя си самокритика: прекалено
много повтарям думите “история” и “историческа”. Това
говори не само за бедния ми речник, но и е направо престъпно
– да се наричат най-простите неща исторически, несъмнено
е престъпно.
Един ден, ако историята
ни изправи пред своя съд, кой знае колко години ще ни
вземе…
Затова е необходимо още повече
да стегнем нашите редици, да се обединим, да се сплотим:
историци, писатели, политици, журналисти, всички, които
наричаме най-простите неща исторически, и да не допуснем
да бъдем изправени пред съда на историята!
Значи
историята е следната: едни ученици ходят на училище.
И не ден или два, а в продължение на много години. Обаче
по едно време униформите започват да им умаляват, по-точно
под влияние на силите на растежа учениците надрастват
своите униформи.
Всъщност това са униформите
на родителите, тъй като родителите са дали всичко от
себе си, за да осигурят униформи на своите деца.
Всъщност, това са униформи на държавата,
тъй като държавата е дала всичко от себе си, за да осигури
униформи на своите синове и дъщери.
Както
и да е.
Значи униформите не позволяват
на учениците да растат, да се развиват, да дишат свободно
и все в този критичен дух.
Изобщо, голяма
сатира.
Голямата сатира може да съществува
само сред духовно големия народ.
На
всичко отгоре това е история с много афоризми, или бисери
на остроумието, или весели искрици, или още как там
ги наричат.
Основната идея е, че униформите
действат на учениците като усмирителни ризи.
И
не само на учениците.
Изобщо униформите
са едно обобщение.
Под “униформи” трябва да се разбира всичко, което
ограничава развитието на човека: бюрокрацията, консервативните
сили, лошите родители, сушата, скъпият бензин, затъпяващата
естрада и пр.
Изобщо обобщенията пречат
на човека. Особено на онзи, който ги прави.
Отново
фонтани на остроумието, мисли на велики хора, ямълки
на Нютон, или как там още ги наричат.
Трябва
да сложа край на тази история!
Та тези
униформи, тези зловещи обобщения, които са затворили
в черните си хастари всичко развиващо се, причиняват
следните човешки деформации: изкривяване на гръбначния
стълб, дискова херния, подагра, страхова невроза, загуба
на памет, дебилност.
Обаче това не е
очернителство.
Защото се търсят начини
да се спаси положението. Развиват се медицината, фармацията,
търговията с лекарства, межденародното икономичиско
сътрудничество, укрепва се мирът. Появяват се не само
нови надежди, но и нови слухове, че се подготвят
нови, по-големи униформи, съобразени с новото време,
с последните модни тенденции, с естетиката, с Рембранд,
Бош, Пикасо, Шекспир.
Тези униформи
се показват дори по телевизията, така че не става дума
за никакви слухове. И за никакви надежди.
Свършвам.
Та. Тези ученици, тези деца на природата,
подобно на кокичето, този предвестник на пролетта, което
пробива с крехкото си стъбълце лошия сняг, подобно на
пиленцето, този символ на живота, което разбива с нежния
си клюн черупката на своята родна килия, така и тези
ученици, тези деца на природата, под напора на своята
дързост, ентусиазъм и младежки плам карат всички униформи
да се пукат по шевовете. И по шефовете.
И
– ура! Скъсали всякакви униформи, голи-голенички,
учениците, младежта, абе изобщо младо и старо се хващат
ръка за ръка и с песен на уста обхващат Земята от Северния
полюс до Южния.
Разбира се на всички
им е топло!…
Не, тази история няма нищо
общо не само с историята и действителността, но и с
художествената измислица!
А това вече
е краят.
Рисунки
на асфалта.
Заобикаля ги
само слепецът
|
